За малко

Събудих се в грозен, уродлив, ужасен свят! Отворих очи, огледах се и заплаках. Болката скова всеки мускул, всяка клетчица от тялото ми, облада ме неизмерима с нищо тъга и носталгия по онзи, другия свят. Плаках с часове, затварях си очите с надеждата, че щом ги отворя пак, този ужасен свят ще е изчезнал и на негово място отново ще се е възцарило тихото спокойствие, сладката омая, красотата от подухващия от някъде ветрец... Пак ги отворих, и всичко си беше там - стени, които напират над мен и под мен да се слеят, изкривен до гротеска образ от телевизора...Реалността боли...и тялото, но не толкова, душата как боли.... Страх ме е да не остана да живея там, в този чужд и студен свят на болка завинаги... За малко го видях и за сега ми стига... Сега съм си пак тук, при спокойната река, която отива незнайно на къде и просто милва с водите си потопените ми в нея боси крака... но плащам много за да си стоя тук на припек... трябва да се върна и някак си да си оправя и изчистя онзи ужасния свят, та да може да стане по-приемлив за живеене...а как? Това още не знам! В грозния свят все пак имаше нещо - повечето хора казват, че той е истинския, а аз живея в красива лъжа... не знам дали е така...те пък не са виждали моя...Как могат да преценят. Ето, аз, макар че съм виждала и двата не мога. А те как могат? Все пак ми се иска да отида една крачка по натам и да изследвам, може пък да намеря нещо, заради което си заслужава да се изтърпи тази ужасна грозота... може пък да има нещо... Страх ме е, каквото и да говоря!

Добави в Svejo