Емили Дикинсън

Има една изключителна, и не само според мен поетеса. Нарича се Емили Дикинсън. Живяла е преди повече от век в Амхърст, Масачузетс. Нейните стихове са дълбоко емоционални, изящни, пестеливи от към думи, но многозначителни и необикновенни като представи и образност. Истинска наслада за ума... Нейната поезия е определяна като нетипична, непривична за времето си, странна. Малцина я оценяват през животът й. Приживе е публикувала само седем стихотворения, а след смъртта й - намират над 2000 нейни творби...

Ето няколко от тях:

***

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева...
и една пчела...
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

***

Плачът е нещо незначително,
въздишката - е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.

***

Казват лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите,
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

***

Ако успея да спася едно сърце Ранено,
аз ненапразно съм живяла,
един живот даря ли с Облекчение,
над топлите му рани хлад разляла,
или ако помогна да се прибере в гнездото
едничка птица Премаляла,
аз Ненапразно съм живяла.

***

Ако моженето беше равно на желанието,
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.

Добави в Svejo

Блатната жена

Много красиво стихотворение на поетесата Павлина Стоянова публикувано в "Буквите".

Изящно слово, излъчващо красота. Да, думите наредени по определен начин внушават чувства, докосват сърцето, рисуват картини, пренасят душата във вълшебни светове, омайват и омагьосват...

А уж са само думи....

Блатната жена

Тя е странно изящна, почти не докосва
даже тихата святост на бивша вода.
Тя е просто жена... Затова омагьосва
с дъх на дива, зелена до бряг свобода.

Във лицето й тънко, почти до прозрачност,
светлини от отвъдното шепнат до цвят.
Всяко трепване, жест са почти равнозначни
на зачеване... раждане... вдишване... смърт.

Във косите дебели, родени за връзване,
се заплитат въздишки, достигат бедрото й.
Отразено уплашена, чак до възкръсване,
гледа в мене, а вижда на Ада окото.

През зениците аз се загледах в блатата.
Там - където и жабите често не мърдат.
Там. Където крещи от покой тишината,
Там, - където безкръвни комари замръкват.

Чак тогава видях. Проумях. Огледало е.
Брутално до реалност, болезнено до сън.
Като блато ме дръпна, погълна до цялост...
Отразената блатна жена... аз ли съм?

Добави в Svejo

Един към друг, един до друг, а сякаш...

Ето още едно стихче на Добромир Тонев. Много кратичко, но всъщност гениално, цялостно, съвършенно.
Тогава, когато не можеш да добавиш нищо и не можеш нищо да премахнеш - точно в това равновесие се крие съвършенството...

* * *

Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.

Добави в Svejo

Природата намеква свойта женственост...

Наскоро и съвсем случайно го открих, нарича се Добромир Тонев.

По-точно открих едни божествени стихове...

И ми е много чудно как досега не съм знаела, че съществуват... толкова са прекрасни! Но нищо, сега ще поправя грешката:

* * *

Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.

Когато се задъхваме в сеното
и слепешката се кръстосват гени -
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове унаследени.

Децата ни ще учат зоология,
децата астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към луната куче.

Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора - йероглифите на птиците...
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници,

но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.

Служебни думи и местоимения -
избръснати до синьо, акуратни -
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати.

О, всички нишки ще се скъсат скоро,
пътеката към нищото е кратка...
И аз стоя сред плачещите борове
като току-що хванат от гората.

Добави в Svejo

Едва ли е поезия, но пък е черна

Опит за черна поезия, защо не - 13-ти сме все пак...май доста неуспешен, но...какво да се прави, не всичко, което е римувано може да се нарече поезия, но всеки е свободен да опита и никуму не е забранено....да се поизложи :)


Топи се бавно вечерта
подобно бучка лед, във чаша чай,
горещ...
И чу се писък в тишината, като от погребение през май...
да, точно толкова -
зловещ.

На двора никой не остана,
да рита топка, да клюкари,
в нощта...
И само двама, мноого стари,
самотно кретаха - едва-едва, тъй, неусетно
...към смъртта....

Добави в Svejo

Дирски прелести: Пет любови

Аз имам пет любови.

Първата е силната. Обичали ли са ви силно? Така че рана да остане?
По-силно от въжетата протрили дланите ми. Когато вечер се прибирам с лодките.
След нея идва милата. Когато искаш да раниш душата си. А вместо нея виждаш себе си.
А третата е страстната. Умирал съм за нея. И всяка нощ възкръствам пак за нея.
Четвъртата е моята. Магията на залеза. И песента на прилива. Аз искам пак там да отида. Последната е вечната. Най-страшната. Пясъци и бели дюни се стичат по лицето ми.
Към морето, към зеленото море. Където целувам прибоя и му давам себе си.

И пет страшни рани.
Спомени от щастието.
от Нищо

Добави в Svejo

Стих...

...невероятно нежен, материализиращ картина от думите...

"Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смъртния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди."

Христо Смирненски

Добави в Svejo

Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!
Дамян Дамянов

Добави в Svejo

Спомен за лято

Ти помниш ли как лятото потече,
между ръцете ти като вода.
и обич се разля по бреговете,
и времето превърна се в сега.

А слънцето търкулна се в морето,
запяха облаци във тъмното небе.
Запали някой наргилето,
в жарта стопи се нечие сърце.

А после времето отново ни подхвана,
по пътя тръгнахме един след друг.
Ноща легенда стара стана,
и пеперуди полетяха в кръг.

И заразказва вятър сред полето,
постла след себе си мъгла.
Пробяга заек по шосето,
а времето потече пак едва!
Анджелика Илиева

Добави в Svejo

Вечерен тромпет

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави на глух,
да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти крадеца,
сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Борис Христов

Добави в Svejo

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен животът му,
изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма, няма да се моли.
Борис Христов

Добави в Svejo

Отвъд смъртта

Кажи имената
на твойта игра,
създадена в моята
детска кутия.

До утре ще бъда
твой верен слуга,
а после нагоре
ще се издигна. Сам.

Аз виждам отвъд смъртта.
За себе си и мен.

Природата чука
на мойта врата,
с усмивка перверзна
крилете ми вдига.

Така ще прекараме
вечрта
обвити в кълбото
на древните сили
в любовта.

Когато достигнах ръба на скалата
наведох се и видях кръга,
в който империи черни и златни
летяха под мен сега.

Едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: "Време е!"
премахвайки времето.

Кафеза на мойте спомени бързо отключих,
защото ненужни са.
Изпразних старата кошница,
която бях самата аз.

Отново едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: "Не се бави!"
убивайки времето.

Аз виждам отвъд смъртта.
Не мога без теб в нощта.
Нова Генерация

Добави в Svejo

от Nutshell

...And yet I find
Repeating in my head
If I can't be my own
I'd feel better dead
Layne Staley

Добави в Svejo

Junkhead - Alice in Chains

A good night, the best in a long time
A new friend turned me on to an old favorite
Nothing better than a dealer who's high
Be high, convince them to buy

What's my drug of choice?
Well, what have you got?
I dont go broke
And I do it a lot

Seems so sick to the hypocrite norm
Running their boring drills
But we are an elite race of our own
The stoners, junkies, and freaks.

Are you happy? I am, man.
Content and fully aware
Money, status, nothing to me
cause your life is empty and bare.

You can't understand a users mind
But try, with your books and degrees
If you let yourself go and opened your mind
I'll bet you'd be doing like me
And it ain't so bad

Say, I do it a lot!
Say, I do it a lot!
Say, I do it a lot!
Say, I do it a lot!

Добави в Svejo

Още малко поезия

Още един стих на Весан. Този човек е изумителен :)

Аз не знам...
Всеки път, ти за мен си откритие.
Всеки път аз се питам; "- Какво ли
търся пак?"... И защо в мен долита
неспокойна и трепетна воля
да съм с теб...хей така...да мълчим...
или просто без цел да говорим,
но да знам, че си тук, че те има,
само ти сред милиардите хора,
недостъпна, желана, красива...
Да копнея за твоето тяло,
без да мисля, че пак си отиваш,
че си с друг...И защо след раздяла
в мен остава кошмарна вселена
от досада, от смачкани чувства...
Аз не знам, ти какво си за мене...
Може би любовта е изкуство,
непонятна история в мрака,
светла драма, нелепа измама...
Или може би аз съм глупак...
Или просто я няма...Не знам!

Добави в Svejo

Страхотна поезия

Наскоро попаднах на един автор, чиято поезия много ми допадна. Затова искам да го представя с няколко произведения :)
Авторът е Ангел Рангелов и публикува в "Откровения" с ник Весан. Просто е невероятен, или поне на мен лично много ми харесва :)

Обичах те...
Аз те обичах! Обичта ми, зная
все още пари в моето сърце.
Но тя да те тревожи не желая.
О, не бъди с посърнало лице!

Ревнувах те, и те желаех страстно,
мечтаех си за теб и нощ и ден,
жадувах те и плахо, и опасно...
Дано те друг обикне като мен!

***
Сърцето ми е гаснеща звезда,
разкъсана от своите лъчи.
То мълком търси спомен от следа
във хилядите дебнещи очи...
То търси... Но намира уморени,
просмукани от егоизъм бездни...
И тихо стене в люлката от вени
преди от болка бавно да изчезне.

Беше време...
Беше време когато
бях на всичко готов,
за да бъдеш щастлива,
моя нежна любов,
за да бъдеш богата
с цветовете красиви
на вълшебното лято...
Беше време фалшиво!
Беше време... Сега е
суха пепел разстлана
върху чувствата святи,
любовта е съдрана,
а сърцето ругае
и пияно се клати,
и мърмори; Така е...
Беше време когато...

Добави в Svejo

Пролет посред Лято

Малко е късно за пролет
а ето, в разгара на лятото
тя бавно в мене пристъпва
безшумно разтваря криле...
игриво косите подръпва....
с целувка от сън ме разбужда....
като тъпка по мене пробягва...

Като тропот на конски копита,
прашен облак, по път без посока
летен зной, лятна буря с градушка,
и светкавица пореща мрака...

Пролетта с тихи стъпки се връща....

Добави в Svejo

Не се привързвай...

Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна - тежка пранга - дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!
Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова - свободата -
най-зле го оковава - за всемира!

Не знам кой го е писал, но ми хареса и реших да си го имам тука :)

Добави в Svejo

Нежно

Стихотворението е написано от Бояна Петкова - доскоро неизвестен за мен автор, а се оказва, че пише страхотно:

нежно

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш...

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

Добави в Svejo

Падащи звезди

Старите желания заспаха.
Умориха се мечтите да мечтаят.
Там, където допреди летяха -
в полет луд и шеметен - е празно.

Мимолетно време, миг изгубен,
цяла вечност е пред мен,
но тя не струва нищо,
пред минутата, която ей сега отмина.

От онзи миг, във който се родих,
понесох се във луда надпревара.
Все бягам, а не мога да избягам.
Смъртта ме гони и един ден ще ме стигне.

Ще бъде слънчев ден, не по различен
от тези, които си отидоха.
С едничка разлика - и мене ще ме няма,
но всичко друго, все ще си е същото.

Ще си цъфтят цветя, ще пеят птички,
земята ще мирише пак на влага.
И слънцето ще си целува все простора,
за "здрасти" и за "сбогом".
А мене ще ме няма.

Ще бъдат други, все за кратко
за да изгасват бавно във Безкрая.
Падащи звезди....

Нуждае се от сериозно дооправяне, но...ще се заема по-нататък....

Добави в Svejo