~~~ за всичко и нищо ~~~: май 2006

сряда, май 31, 2006

Лесно е...

... да живееш със затворени очи, изопачавайки всичко видяно...

Джон Ленън

Добави в Svejo

петък, май 26, 2006

Rob Gonsalves - Flight Plan

Flight Plan

...даа....страхотен е :) накефи ме максимално..... Още тук....

Добави в Svejo

Rob Gonsalves

Listening Fields

.... и прекрасните му магически картини :) Тук има още...

Добави в Svejo

петък, май 19, 2006

Работи усилено над себе си и след някоя и друга годинка няма да усетиш как ще имаш достатъчно време и средства за всичките си желания. Или желанията ти ще се вместят във възможностите ти, което всъщност е същото.

Добави в Svejo

четвъртък, май 18, 2006

18-ти май...

...пролет е... пак просто отбелязвам.... този път ... с красиви маргаритки.... :)

Добави в Svejo

сряда, май 17, 2006

Дирски прелести: Съдбата

Щяха да са само два, но прочетох и този - пак ме остави без дъх от вълнение.... не мога да не го споделя, не мога да не си го оставя тук за препрочитане...страхотен е :)

СЪДБАТА

Както всеки уикенд, и този път червея в задника не ми дава мира. Нужен ми е екшън. Нужен ми е път и приключения. Неизвестността ме привлича. Тоя път помъкнах и Жоро с мен.

Накратко, къде отивахме и защо - сега няма никакво значение. Главното в това, което се случи тогава не е посоката, нито дестинацията. Пътувахме с кола. Жоро зад волана, аз отпред до него а Дребния отзад по средата. Дребния, както всички деца, постоянно питаше нещо или бърбореше там за нещо си. По пътя пред нас - отклонение. Ние, разбира се, сме наляво. Аз го знаех, но точно в този момент реших да запаля. Накратко - докато намеря цигара, кибрит, докато затворя прозореца да не ми духа, докато запаля и проспахме отклонението. Отвлякох се нещо и не забелязах как Жорката вместо наляво продължи направо.

Пуша и разглеждам огромен купест облак. Синьо небе и бели пухкави облачета - едно от любимите ми съчетания. Хубаво е, мамка му. Откъсвам се и поглеждам пътя. Всичко е нормално. Скорост. Прохлада от прозореца. Но изведнъж, като че отникъде, се появява малък ментален дискомфорт. Някой започна съвсем тихо да почуква отвътре по черепната ми кутия. Едва - едва. Нищо не разбирам. Едно е ясно - нещо не е така. Но все още е съвсем вяло и далечно, така че не му обръщам внимание. Пуша и се опитвам да се съсредоточа върху едва доловимото чувство.

Движим се, пътуваме. Все повече се отдалечаваме от правилния път. Почти в перпендикулярно направление. Дребния продължава да ми пречи с бърборенето си да се вслушам в себе си и да разбера какво става в края на краищата. Минават 10-15 минути преди да се появят първите смътни догадки. Купестият ми облак още тогава беше направо по курса, а сега остана някъде отляво и назад. И слънцето. Слънцето винаги ни е било отляво, а сега блестеше също някъде назад. Напрежението ми растеше. Исках да се убедя, че не сме там където трябва. Продължавах да мълча и да чакам някакъв знак. Нещо, което окончателно да ме убеди преди да заговоря. Но нямаше нищо такова.

От това, че се отдалечавахме от града радиото започна да шуми и Жоро го изключи. И странно защо, но Дребния също най-после млъкна. Възцари се тишина. Само тихото бучене на двигателя и свистенето на вятъра в отворения прозорец. Но тишината беше някак неспокойна. Натоварваща и нагнетяваща напрежението. Има такава тишина. Само си го помислих и на 200 метра отпред по пътя изскочи някакво куче. Изскочи право на средата на нашето платно и побягна срещу колата. Някак си яростно и право срещу нас. Всичко стана почти мигновено. В последния момент видях очите. Не знам дали може да се чете нещо в очите на животно, но видях там огромно състрадание. Нищо, освен състрадание. Силният трясък разтресе цялата кола. Знаех, че е мъртво.

Защо не наби спирачки? Всичко е правилно. Скоростта е висока, насрещна кола, отзад също имаше някой - достатъчно близо. Нито да кривнеш, нито да спреш. В такива случаи трябва да натиснеш газта и да се молиш. Той така и направи. Всичко е правилно. Никой няма вина. След 50 метра отбихме край пътя и спряхме. Излязох от колата и се огледах. Още по-натам, на около километър, се виждаше зеления покрив на бензиностанция, на кято много пъти съм зареждал. Това беше детайла, който окончателно ме убеди, че сме на погрешния път. Казах го на Жоро. Обърнахме и подкарахме обратно. В крайна сметка стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали. Но всичко беше вече някак си по-друго. Всичко стана второстепенно. Независимо от нас.

Главното е друго. Представете си: Ние си вървим по нашия си път, губим се в съвсем друга посока, правим почти 30 км за да прегазим някакво куче и после да се върнем обратно и да продължим по своя си път. Как ви се струва такава отбивка? И най-странното от всичко е, че съм сигурен че кучето ни отведе там. То ни чакаше. Не знам колко дълго, но то чакаше точно нас. Не някой си там който се случи, а именно нас. То ни контролираше. То организира всичко според собственото си желание. За самото себе си. Или за нас...

Автор: явертъ

Добави в Svejo

Дирски прелести: Реинкарнация

Ето я и втората творба. Страхотен разказвач...просто нямам думи...умрях си от кеф, като ги намерих и вече втора поредна нощ чета :)

РЕИНКАРНАЦИЯ

Два още не съвсем развити зародиша разговарят в корема на бременна жена.

Единият от тях е вярващ (В), а другият - невярващ (Н).

Н: Вярваш ли, че съществува живот след раждането?

В: Да, разбира се. На всички е известно, че живот след раждането съществува. Ние сме тук едиствено за да станем достатъчно силни и готови за това, което ни чака после.

Н: Ама че глупост! За никакъв живот след раждането не може да става дума! Ти можеш ли да си представиш как би изглеждал такъв един живот?

В: Не са ми известни всички детайли, но вярвам, че там ще има много светлина, и че може би ще ходим сами и ще се храним през собствените си усти.

Н: Глупости на търкалета! Да ходиш сам и да се храниш със собствената си уста е не-въз-мож-но! Та това е направо смешно! Та нали си имаме пъпна връв, която ни храни. Знаеш ли, ето какво ще ти кажа: невъзможно е да съществува живот след раждането, защото живота ни, а и нашата пъпна връв са и без това достатъчно кратки.

В: Сигурен съм, че това е възможно. Всичко ще бъде просто малко по-различно. Лесно е да си го представиш.

Н: Но нали оттам никога никой не се е връщал! Животът просто свършва с раждането. И въобще, живота - това е просто едно голямо страдание в тъмнината.

В: Не, не и не! Аз не знам точно как би изглеждал нашият живот след раждането, но съм уверен, че във всеки случай там ще видим Мама и тя ще се погрижи за нас.

Н: Мама? Ти вярваш в Мама? И къде се намира тя, според теб?

В: Тя е навсякъде около нас, ние сме в нея и благодарение на нея се движим и живеем, без нея ние просто не можем да съществуваме.

Н: Пълни глупости! Аз не съм виждал никаква Мама, и затова е очевидно, че тя просто не съществува!

В: Не мога да се съглася с теб. Та нали понякога, когато всичко наоколо е затихнало, можем да чуем как тя пее, и да почувстваме как тя гали нашия свят. Аз твърдо вярвам, че истинският живот започва след раждането. А ти?

Автор: явepтъ

Добави в Svejo

Дирски прелести: Размисли

Чета отскоро тези произведения в клуб "Пороци", и всичките творби страхотно ме впечатлиха. Не мога да издържа на изкушението да си имам тук две от тях, за да си ги препрочита при нужда :)

...защото...просто са страхотни :)

РАЗМИСЛИ

Имам всичко, каквото искам. С много малки изключения. Това ме лишава от дълбочината. Живея на плиткото, плацикам се и си пея. Смея се често. Защото не мисля за страшни неща както преди. Преди мислех за разни опасности и как първа да ги издебна изотзад. Обаче в момента ги няма. В момента има само хубави неща. А когато бях на тъмно, ми беше кофти. Нямаше лъч, нищо нямаше.

А сега... сега само ако се случи някоя стара песен да засвири, само тогава си спомням за тъгата. Една такава ми свири в момента. И ми става едно уютно някак си, и носталгично, защото е била моя си изстрадана тъга... Сигурно съм егоист. Може човек да индуцира някакъв вид щастие, примерно временно - ако се напие да речем, и се чувства щастлив. Но... да искаш да върнеш усещането за тъга, понеже ти липсва някак си, понеже дълго е било при теб преди... това май не съм го чувала. Но може и да го има, просто не ми се е случвало до сега.

Писва ми от равномерност. Искам нещо да ме разтърси. Но все пак да е нещо хубаво защото не обичам страшни неща да ме разтърсват. Но не знам какво да бъде то. Трябва само да го пожелая, и ще се случи. Научих се да случвам нещата. Някои се случват по-лесно, други - по-трудно, а трети - се случват чрез нещо четвърто. Слушайки тази музика си спомням за хората, които са били добри с мен когато бях в тъмното. И се връщат още разни спомени. В самите спомени няма тъга, а има тъга по самите спомени. Спомням си за отдавна нечувани кюта, отдавна невиждани лица, и за тези, които от миналото ми са останали в сегашното. И опитвам да отгатвам кои от тях ще останат в бъдещето.

Не е ли всичко някак си празно, предречено и твърде безинтересно? И нещастието и щастието? Или е просто скука..., или съм "шило в торба" и се чудя каква още глупост да измисля?

Изобщо... има ли какво да се говори за света и за живота? Май не остана много. Май всичко изприказвахе... Всичко е ясно. Всичко. Скука просто. Може би трябва да започна да играя на тото. Или...?

Автор: явертъ

Добави в Svejo