Щяха да са само два, но прочетох и този - пак ме остави без дъх от вълнение.... не мога да не го споделя, не мога да не си го оставя тук за препрочитане...страхотен е :)
СЪДБАТА
Както всеки уикенд, и този път червея в задника не ми дава мира. Нужен ми е екшън. Нужен ми е път и приключения. Неизвестността ме привлича. Тоя път помъкнах и Жоро с мен.
Накратко, къде отивахме и защо - сега няма никакво значение. Главното в това, което се случи тогава не е посоката, нито дестинацията. Пътувахме с кола. Жоро зад волана, аз отпред до него а Дребния отзад по средата. Дребния, както всички деца, постоянно питаше нещо или бърбореше там за нещо си. По пътя пред нас - отклонение. Ние, разбира се, сме наляво. Аз го знаех, но точно в този момент реших да запаля. Накратко - докато намеря цигара, кибрит, докато затворя прозореца да не ми духа, докато запаля и проспахме отклонението. Отвлякох се нещо и не забелязах как Жорката вместо наляво продължи направо.
Пуша и разглеждам огромен купест облак. Синьо небе и бели пухкави облачета - едно от любимите ми съчетания. Хубаво е, мамка му. Откъсвам се и поглеждам пътя. Всичко е нормално. Скорост. Прохлада от прозореца. Но изведнъж, като че отникъде, се появява малък ментален дискомфорт. Някой започна съвсем тихо да почуква отвътре по черепната ми кутия. Едва - едва. Нищо не разбирам. Едно е ясно - нещо не е така. Но все още е съвсем вяло и далечно, така че не му обръщам внимание. Пуша и се опитвам да се съсредоточа върху едва доловимото чувство.
Движим се, пътуваме. Все повече се отдалечаваме от правилния път. Почти в перпендикулярно направление. Дребния продължава да ми пречи с бърборенето си да се вслушам в себе си и да разбера какво става в края на краищата. Минават 10-15 минути преди да се появят първите смътни догадки. Купестият ми облак още тогава беше направо по курса, а сега остана някъде отляво и назад. И слънцето. Слънцето винаги ни е било отляво, а сега блестеше също някъде назад. Напрежението ми растеше. Исках да се убедя, че не сме там където трябва. Продължавах да мълча и да чакам някакъв знак. Нещо, което окончателно да ме убеди преди да заговоря. Но нямаше нищо такова.
От това, че се отдалечавахме от града радиото започна да шуми и Жоро го изключи. И странно защо, но Дребния също най-после млъкна. Възцари се тишина. Само тихото бучене на двигателя и свистенето на вятъра в отворения прозорец. Но тишината беше някак неспокойна. Натоварваща и нагнетяваща напрежението. Има такава тишина. Само си го помислих и на 200 метра отпред по пътя изскочи някакво куче. Изскочи право на средата на нашето платно и побягна срещу колата. Някак си яростно и право срещу нас. Всичко стана почти мигновено. В последния момент видях очите. Не знам дали може да се чете нещо в очите на животно, но видях там огромно състрадание. Нищо, освен състрадание. Силният трясък разтресе цялата кола. Знаех, че е мъртво.
Защо не наби спирачки? Всичко е правилно. Скоростта е висока, насрещна кола, отзад също имаше някой - достатъчно близо. Нито да кривнеш, нито да спреш. В такива случаи трябва да натиснеш газта и да се молиш. Той така и направи. Всичко е правилно. Никой няма вина. След 50 метра отбихме край пътя и спряхме. Излязох от колата и се огледах. Още по-натам, на около километър, се виждаше зеления покрив на бензиностанция, на кято много пъти съм зареждал. Това беше детайла, който окончателно ме убеди, че сме на погрешния път. Казах го на Жоро. Обърнахме и подкарахме обратно. В крайна сметка стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали. Но всичко беше вече някак си по-друго. Всичко стана второстепенно. Независимо от нас.
Главното е друго. Представете си: Ние си вървим по нашия си път, губим се в съвсем друга посока, правим почти 30 км за да прегазим някакво куче и после да се върнем обратно и да продължим по своя си път. Как ви се струва такава отбивка? И най-странното от всичко е, че съм сигурен че кучето ни отведе там. То ни чакаше. Не знам колко дълго, но то чакаше точно нас. Не някой си там който се случи, а именно нас. То ни контролираше. То организира всичко според собственото си желание. За самото себе си. Или за нас...
Автор: явертъ
Няма коментари:
Публикуване на коментар